Режисьорът Симеон Димитров: Морето ме закотви в Бургас

Симеон Димитров е режисьор и поет, чиято съдба е тясно свързана с Бургас. Роден е в гр. Свищов. Завършва българска филология и философия в Софийски университет „Свети Климент Охридски”, а след това и режисура и актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Веднага след това е поканен от ръководството на Драматичен театър „Адриана Будевска” за режисьор в Бургас. Носител е на множество награди. По-късно Димитров създава специалност „Актьорско майсторство” в музикалното училище „Проф. Панчо Владигеров” и води пет класа актьори по програмата на НАТФИЗ. Той се увлича и по поезията – има издадени 8 лирични книги.

През месец септември тази година Симеон Димитров беше удостоен със званието „Почетен гражданин на Община Бургас“. 

Г-н Димитров, очаквахте ли да станете почетен гражданин на Бургас и ласкае ли Ви това признание?

– Да, да, драго ми е. Свързан съм с Бургас още от моето идване в тукашния театър през 1972 г. И действително тук съм направил едни от най-хубавите си спектакли, свързан съм с този град и много съм направил за него. Аз направих за първи път кафе-театър, нови сцени открих, направихме театър на хранително-вкусовота промишленост – лично техен театър. И като се има предвид, че моите приятели като Стоян Памуков, Ваньо Вълчев станаха вече почетни граждани, минавало ми е през мисълта, че вероятно и аз ще бъда оценен. Но не съм суетен човек. Имам много награди, но не се въртя около тях. Почетното гражданство е обществено признание, то ме прави по-достоен и това не може да не ме удовлетворява.

Роден сте в Свищов. Как стана така, че дойдохте в Бургас?

– След като завърших българска филология, тогава имаше комисии, които разпределяха завършилите, и ме попитаха къде искам да отида на работа – казах Бургас. Но не ме разпределиха за тук. Когато вече завърших режисура, директорът на театъра заедно с известния български режисьор Асен Шопов дойдоха в НАТФИЗ (ВИТИЗ тогава) в София лично да ме поканят. Това беше най-щастливият ми момент.

Бих могъл да добавя, че Свищов беше един град с изключителна културна среда, но баща ми беше преследван политически и това се пренесе и върху мене. Затова имах настройка срещу родното си място, където буквално са ме тероризирали. Милиционери ми рязаха шапката, разпаряха ми панталоните, вземаха ми кънките, като карам, защото знаеха на кого съм син. След това ме пратиха в трудови войски, където изпращаха враговете на народа.

Затова и като завърших, не ми се връщаше там, а и като режисьор нямах други шансове. След Бургас отидох във Варна, оттам в Пловдив, после в София. Но същественото е, че се върнах в Бургас – поканиха ме да създам катедра по актьорско майсторство в музикалното училище. Взех си постоянно жителство и вече от 10 години съм тук.   

След толкова години на морския бряг чувствате ли се вече бургазлия?

– Да, разбира се. Тук са моите приятели, морето ми е закотвило на това пристанище. Навремето аз исках да идвам в Бургас заради поетите и заради морето. Затова само в последните 10 години тук написах 5 книги с поезия. Последната ще представям сега в Дома на писателя – казва се „Състояния на съзнанието“.

Вашият творчески път е свързан много с Драматичен театър „Адриана Будевска“. Кой от многобройните спектакли, които сте поставили там, си харесвате най-много и защо?

– Аз имам своя публика в Бургас. И сега, като дойдох, всички ме питат защо не работя в театъра. Помнят се моите спектакли, тук се носи славата например на „Прекрасната от Амхърст“ (радиопиеса за Емили Дикинсън от Уилям Люс). Това беше моноспектакъл на Димитрина Тенева, едно представление, за което тя казва, че това ѝ е животът.

Тук направих и „Полет над куковиче гнездо“, което беше бум в цяла България и получи няколко награди – на Съюза на артистите, номиниран бях за „Аскеер“. В Бургас поставих и „Прокурорът“ – един изключителен спектъкал, за който Георги Джагаров каза, че е най-доброто представление по темата, което е гледал.

По мое време „Адриана Будевска“ беше най-добрият театър в България. Но след „Прокурорът“ аз напуснах Бургас и за първи път ще кажа защо – заради Недялко Йорданов. Неслучайно след това той стана директор на театъра.  

Но паралелно с Вас почетен гражданин на Бургас стана и актрисата Ивана Джеджева (съпруга на Недялко Йорданов), която има повече от 20 години в театъра. Вие работили ли сте с нея и какви Ви са впечатленията от нея?

– С нея съм работил само веднъж – и толкова… Но аз я поздравявам. Като се върнах в Бургас преди десет години, я видях и я прегърнах. И тя ме прегърна и след това се осъзнахме дали прегръдката беше искрена. Но мисля си, че наистина беше искрена, защото възникна спонтанно.

Преподавате актьорско майсторство. Лесно или трудно се работи с младите хора?

– С младите най-лесно се работи. Колкото е по-младо, толкова е по-чисто и глината е по-мека – и ваеш, ваеш, ваеш и градиш.

Откакто съм тук от 10 години, съм изкарал 25 актьори. Една част от тях сега са в Кукления театър, други в Сливен, в София.

Освен режисьор и драматург Вие сте и автор на поезия? Каква е Вашата муза, от която черпите вдъхновение?

– Музата е една и съща – и театралната, и поетичната. Навремето, когато кандидатствах за българска филология в Софийския университет, много се колебаех дали да не запиша философия. И сега на стари години започнах да разбирам, че всъщност вътрешното ми зърно е философско, което лежи в основата на поетичната ми и театрална дарба. Животът е едно тайнство и същевременно едно съвършенство – съвършенство от творението, от тази интелигентна и любяща енергия, от която сме възникнали ние и която наричат Бог. 

Изявявате се и като преводач на чужди поети, кои са Ви любимите автори за превод и защо?

– Превеждал съм от френски, но проза. А поезия съм превеждал само от руски, от автори като Евтушенко например. И това го правих, за да се прехранвам. Като студент трябваше да се самоиздържам – затова превеждах и пишех театрална критика.

Но любимата ми поезия не е руска, а гръцка, френска, португалска – автори като Сен-Джон Перс, Фернандо Песоа, Георгиос Сеферис, Емили Дикинсън…

Превеждал съм и книга на големия български художник Жорж Папазов за друг велик художник – Жул Паскин. Папазов, за когото сега вече твърдят, че той е родоначалник на сюрреализма, а не Салвадор Дали, открива мъртъв Паскин и написва прощална книга за него.

Чувствате ли, че имате още сили да създавате култура в Бургас?

– Категорично да. Имам творчески планове и в театъра, и в поезията, в изкуството въобще. Имам някаква идея да създам камерни театрални форми. Пълен съм с енергия, въпреки че като ми видиш ЕГН-то, ще се изплашиш. Обаче имам изключителни планове, които засега нека останат в тайна.

Източник: gramofona.com