Честваме Св. Павел Тивейски, преподобни Гавриил Лесновски и преподобни Прохор Пшински
Житието на първия в историята на християнското отшелничество подвижник, преподобни Павел Тивейски, било съставено между 374 и 379 г. от блажени Йероним (347-420 г.). То било записано по свежото предание на Антиниевите ученици около 33 години след кончината на този дивен Божи угодник от Тиваидската пустиня.
Св. Павел се родил в 228 г. в семейството на богати родители от Долна Тиваида (Египет) през царуването на римския император Александър Север (222–235 г.). След смъртта на родителите си Павел получил половината от наследството, а останалият имот се паднал на задомената му сестра. Нейният мъж бил зъл и користолюбив човек. Той се лакомял и за останалата половина от родителското наследство и обмислял как да я присвои.
Такъв случай скоро му се представил. В края на 249 г. излязъл първият едикт на император Деций (249-251 г.) за седмото гонение против християните. Дълбоко убеден, че християнството е несъвместимо с римския държавен строй и че християните са виновни дори за появата на чумата в империята, Деций при самото заемане на престола предприел мерки за пълното изкореняване на християнството. Той въвел прочутите „либелли“ – удостоверения за пренесена жертва на идолите. С тях се извършвала първата регистрация за религиозна принадлежност на всички римски поданици. За тази всеобща проверка на всички римски провинции били назначени по пет души във всеки град, които зорко следели всеки гражданин да взима участие в римския държавен култ. Разцъфтяло доносничеството. Ширела се подлостта, която търсела да разчисти всички стари сметки.
Зетят на преподобни Павел Тивейски се готвел да предаде младия си шурей и да си присвои наследството му. Двадесет и две годишният Павел, който бил прекрасно образован и силно вярващ християнин, сам отстъпил богатството си на користолюбеца и се скрил в най-отдалечения край на Тиваидската пустиня, на изток от Червеното море.
След дълго бродене из пустинята младият отшелник намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било предостатъчно, за да преживее напълно сам цели 91 години. Почти един век св. Павел не видял човешко същество и срещал само дивите зверове на източната пустиня.
И един ден се случило нещо необикновено. Човек почукал на пещерната врата на великия отшелник. Той дълго не отварял, но чул един старчески глас:
– Отвори ми, рабе Христов! Аз зная, че не съм достоен да те видя, но няма да си отида, докато не зърна лицето ти. Не се крий от мене, защото Бог ми възвести за тебе…
Най-сетне преподобни Павел излязъл пред пещерата си и пред него застанал 90-годишният Антоний Велики. Повече от петнадесет столетия християнският свят е чел и слушал с благоговеен трепет беседата на тези двама титани на духа, запечатана с перото на блажени Йероним.
– Защо си сторил такъв труд и си посетил един грешен и нищожен човек? Моля те, разкажи ми как живее сега човешкия род? Какво става по света? Нима има още идолопоклонници? Още ли биват преследвани християните? Аз нищо не зная за това, защото 91 години вече живея самичък в пустинята…
Тези въпроси на ангелоподобния подвижник сигурно са развълнували св. Антоний Велики, който сам преживял в пустинно уединение 70 години. Те разкривали величието на един вековен подвиг, заключен в рамките на един неповторим човешки живот!
И настъпилата нощ двамата велики старци прекарали в беседа и молтва. Св. Павел Тивейски за пръв път разказал дългото ди житие след напущането на бащиния дом. Това, което неговото смирение скривало, великият прозорливец Антоний чел направо в сърцето му. Св. Антоний Велики отговарял на всички въпроси на първия известен в историята на християнстовото пустинножител.
– Аз отдавна знаех, че ти живееш в пустинята – казал накрай блаженият Павел. – Аз бих желал да поживея с тебе, та заедно да послужим на Господа, но сега настъпва часът на моята смърт и аз благодаря на Бога, Който те прати да предадеш на земята грешното ми тяло.
– Вземи и мене със себе си! – казал св. Антоний.
– Ти трябва да живееш още, за да укрепваш другите с пример и наставления, но те моля, иди до твоя манастир и донеси мантията, която ти подари епископ Атанасий, за да ме погребеш с нея.
Колкото и приятно да било за преп. Павел Тивейски посещението на св. Антоний Велики, той чувствал потребност да остане самичък в своите предсмъртни часове.
Преп. Антоний побързал да изпълни последната воля на великия старец. Той се удивил, че старецът знае за мантията, който му подарил св. Атанасий Велики (295-373 г.). Въпреки дълбоката си старост той преминал уморителния път до своя манастир и веднага тръгнал назад д Атанасиевата мантия на ръце, за да свари жив дивния тиваидец.
На следващия ден по пътя за пещерата на отшелника удивително видение известило на св. Антоний за славната кончина на св. Павел. С грейнало от неземна радост лице Тавейският подвижник възхождал към небето, заобиколен от ангели, пророци и апостоли.
– Защо ме остави, отче светий? Защо тъй неотдавна те познах и тъй скоро се лиших от тебе?
Той ускорил стъпките си напред и когато стигнал пещерата, видял преп. Павел да стои на колене. Зарадвал се Антоний и като помислил, че той се моли, коленичил до него. След един час обаче, като не чул ни глас, ни въздишка, допрял се до него и се уверил, че той е мъртъв. Тогава го облякъл в Атанасиевата мантия и се заел да погребе постническото му тяло.
Но св. Антоний не бил взел мотика, за да изкопае гроба на преподобния. В недоумението си изведнъж видял да се задават от пустинната далечина два лъва. Те дошли до тялото на великия мъртвец и започнали да копаят с ноктите си твърдата земя и издавали рев, като да ридаят за раздялата с великия светец. Когато изкопали един достатъчно дълбок трап, лъвовете близнали нозете и ръцете на св. Антоний и бавно се отдалечили.
Св. Антоний погребал светия покойник, прекарал една нощ в молитва над гроба му и се върнал в своя манастир, като взел със себе си направената от палмови листа дреха на преп. Павел. Той обличал тая свещена за него дреха само два пъти в годината – на Великден и на Петдесетница, и – както е записал блажени Йероним – обичал да казва: „Ако би трябвало да избирам, аз по-скоро бих избрал дрехата на Павел с неговите заслуги, отколкото багреницата на царете с техните царства“.
В християнското изкуство изобразяват преп. Павел Тивейски облечен в дреха от палмови листа или с палмова клонка. Не липсват от иконите двата му лъва и един гарван. Гарван носил всеки ден на отшелника, подобно на древния пророк Илия, по половин хляб на ден, а при посещението на св. Антоний Велики донесъл цял хляб, и възрадваният Божи угодник казал:
– Щедър и милостив е Господ! Той ни устрои богата трапеза, като ни изпрати цял хляб.
Мястото на Павловото погребение не било забравено. През времето на византийския император Мануил Комнин (1143–1180 г.) светите му мощи били пренесени в Цариград и положени в манастира „Св. Богородица Перивлепта“. В 1240 г. тази светиня се намирала във Венеция и накрай в Унгария.
Преподобни Гавриил Лесновски е един от тримата велики последователи на рилския пустинножител св. Иван Рилски. Той е живял през ХІ – ХІІ век. Роден е в с. Осиче, Паланешко (Македония). Произлизал от богати родители българи и получил добро образование. Когато станал на възраст, родителите му го сгодили за невяста от добър род. Скоро обаче годеницата му умряла. Тогава той постъпил в манастир и приел монашество.
С наследството, което получил от родителите си, Гавриил построил манастир с църква на името на св. Архангел Михаил в Лесновската планина, Северна Македония, близо до сегашния град Кратово. Преподобният отец събрал монаси, поставил им игумен, а самия той се уединил в планината на пустинножителство и мълчание, като се подвизавал така 30 години. После той се завърнал в своя манастир и починал на 15 януари.
Тридесет години след смъртта на преподобни Гавриил един руски монах на име Йосиф в град Средец (София) – по внушение на светеца – се отправил към мястото, където преподобният се подвизавал, намерил гроба му, открил нетленните му мощи, положил ги в ковчег и ги предоставил за молитвено поклонение на вярващите.
Много години светите мощи на преподобния Гавриил почивали в Лесновския манастир и вършили множество чудеса. Навярно в ХІІІ век някой от българските царе на Асеновата династия ги пренесъл в своята столица Търново и ги положил в църквата „Св. Апостоли“ на Трапезица. Според проложното житие на преподобния от 1330 г. „там те лежали дори досега и дават изцеление“.
След османското нашествие в България следите на светите мощи на преподобния Гавриил Лесновски се губят. Основаният от него манастир по-късно бил наречен на негово име и станал важно книжовно средище.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Житие на св. преподобни Гавриил Лесновски
Преподобният Гавриил Лесновски е един от тримата велики последователи на рилския пустинножител свети Иоан, заедно с преподобните Прохор Пшински и Иоаким Осоговски. Той живял през XIXII век. Родил се в село Осиче, Паланешко (Македония). Произлизал от семейство на богати и благородни родители, които първоначално били бездетни, та той се явил като Божие благоволение към тях след много молитви и сълзи. Като пораснал, дали го да се учи на книга и с Божията помощ много бързо преуспял: за малко време изучил „всичките писания“ и то не само на един, а на много езици. Евангелската книга нито за час не изпускал от ръцете си.
Веднъж при него в неговото уединение попаднал случайно един козар, който го заварил на молитва. Той паднал пред нозете му и го молил за следното… Козите му боледували и умирали от някаква огнена болест, та светецът да се помоли за тяхното здраве. Преподобният благословил вода и му поръчал с нея да поръси стадото си. Пастирът изпълнил поръчението, стадото му оздравяло и той дошъл да благодари на преподобния. Така преживял той на това място 30 години. После се завърнал в манастира и там починал на 15 януари.
Много чудеса са ставали от прикосновението до тях: слепи проглеждали, хроми се изправяли, бесновти се излекували… Имало в Кратово един много богат арменец, който нямал други деца освен една дъщеря, чиято дясна ръка била суха. Довели я в манастира, поклонила се на светите мощи и в същия миг оздравяла ръката й. Също така при мощите се изцерило от нечист дух детето на един болярин. „Изцеления течаха от светите мощи като река. И много години беше тишина.“
Но когато турците нахлули в Балканския полуостров и започнали да го завоюват, Българският патриарх от Търново пренесъл мощите на свети Гавриил Лесновски в столицата на тогавашна България и ги положил в църквата „Свети Апостоли“ на Трапезица. Според проложното житие на преподобния от 1330 г. „там те лежат дори до днес и раздават изцеления“. Но след турското нашествие в България и падането на Търново в турска власт (1393 г.) следите им се губят. Основаният от свети Гавриил манастир по-късно бил наречен на негово име и станал важно книжовно средище.
Преподобният Прохор Пшински по произход бил българин от благочестиви родители из областта Овче поле в Северна Македония. Той бил подарен от Бога на бездетните родители заради техните молитви и всмукал заедно с млякото на майка си и нейното високо благочестие.
Когато възмъжал, родителите му настоявали да го оженят. Но той чул веднъж в храма думите на Спасителя: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене“, (Мат. 10:37) оставил всичко и тайно се уединил в пустинната планина над река Пчиня, близо до сегашния град Враня в Югославия. В една пещера, в която извирала вода, той преживял 32 години.
Веднъж уплашена сърна прибягала при него, подгонена от някакъв ловец, който скоро се появил. Преподобният при първа среща нарекъл ловеца по име и му предсказал, че скоро ще стане византийски император.
В онова време България се намирала под византийско робство (1018 – 1186 г.). И действително, подир някое време този човек се възцарил под името Роман Диоген (1067-1071 г.). Удивен от изпълнението на това предсказание, той открил нетленните мощи на вече покойния Прохор Пшински и на мястото на неговото подвижничество построил голям храм на името на светеца. Там били положени неговите свети мощи и се събрало монашеско братство. Този манастир съществува и досега.
Преподобният Прохор Пшински починал на 14 септември, но поради великия празник Въздвижение на светия кръст празнуването на паметта му е пренесено на 15 януари. В неговия манастир празнуват паметта му на 19 септември.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!
