Как улових моята най-голяма риба

В един прекрасен пролетен ден, когато се откриваше риболовният сезон през далечната 1978 г., брат ми ме заведе да ловим риба. Той беше голям въдичар и знаеше къде точно да ме заведе. Отидохме на язовир в местността “Мъртвата долина”, която се намира след Скобелевия парк в град Плевен, където живееха моите родители и брат ми.

Утрото беше тихо, въздухът прозрачен, тревата още покрита с роца изглеждаше толкова сочна. Нямаше нито едно облаче в небето, само птици прехвърчаха, радвайки се на утрото. Извадихме такъмите и риболовът започна. Наловихме уклеи, кротушки и разни други дребни рибки.

Аз отначало ловях с интерес, но когато ме напече слънцето предпочетох да поплувам в хладната вода. Бездруго от чистия въздух кислородът бушуваше в кръвта ми, тупкайки силно в китките и мозъка ми. Вероятно съм предчуствал нещо хубаво, но по- хубаво и интересно от този риболов. Когато се прибрахме вкъщи с пълна кофичка с рибки, минаваше седем часа вечерта. Майка от вратата ни захока:

– Къде ходите, бе хаймани до това време? А теб, Ачо някакъв Петко, твой приятел от Русе и състудент от Пловдив не спира да те търси по телефона. Иска непременно да се срещнете тази вечер. По онова време този Пеци беше комплексен управител на туристически комплекс “Рига” в Русе.

Минавали през Плевен група колеги на обмяна на опит и да посетят Панорамата. Тя тогава беше много актуална, построена в чест на стогодишнината от епичните боеве край Плевен през Руско- турската (освободителна за българите) война 1877- 1878г. Местността, в близост до нея се нарича Мъртвата долина, именно поради факта, че там са намерили вечен покой много руски, фински, румънски и други воини при третия решителен щурм на генерал Скобелев (Скобелев парк!).

След бързо хапване, изкъпване, преобличане, аз се озовах в ресторант “Пещерата”, в друг парк, известният Кайлъка. Седнах на масата на приятеля ми и жена му. Докато си кажем две- три приказки започнаха сигнално да гасят лампите, тоест ще затварят заведението.

Оттам с русенската група се отправих към хотел “Плевен”, където щяха да нощуват. Бяха запазили маси в дискотеката към хотела, така че там продължихме сладките приказки за студентските години. По едно време приятелят ми и жена му станаха да танцуват.

Тогава аз, намерил се сам на масата се заоглеждах в мрака на дискотеката. Съзрях едно видение от приказките. Хубава като кукла, с нежни черти на кръглото си лице, големи очи и малки нос и уста, тънички изписани вежди и русолява чуплива дълга коса. Седеше насреща ми и ме гледаше с топъл, нежен и умоляващ поглед. Поканих я на танц и така се запознах с Хубавата Елена, моята сегашна съпруга.

Приятелите ми бяха все още младоженци и бързо се качиха в стаята си.

Останах сам и срам не срам попитах новата си позната може ли да седна при нея и колегите ѝ. Приеха ме радушно, нали бях приятел на шефа им. Танцувахме още няколко пъти и аз се прибрах вкъщи, а тя е хотелската си стая. Така се правеше навремето.

На сутринта бях пред хотела, за да изпратя приятеля си и жена му. Е, и ако може да видя още веднъж Елена.

След няколко дни, когато се прибрахме – тя в Русе, а аз в Сухиндол, където работех тогава, през обедната почивка подадох покана чрез пощата да ме свържат с русенски номер. Тогава всички междуградски и международни разговори се осъществяваха единствено така, а не както сега с натискане на едно копче да можеш да чуеш и видиш някого, дори на края на света.

По едно време телефонистката крещи в слушалката:

– Алооо! В вземете се разберете за чия сметка ще е разговорът, че и от двата номера едновременно подавате покани. (Я виж, мислили сме едновременно един за друг!)

Измисленият повод за моето позвъняване беше, че търся приятеля си, комплексния управител. Той не беше в кабинета си, тоест не вдигна телефона. Тогава плахо попитах телефонистката на хотела дали би ме свързала с Елена от рецепцията.

– Ами това съм аз, замествам колежката за обяд. – ми отговориха.

Оттогава започнаха едни нескончаеми разговори. Командировките ми от Сухиндол до София минаваха “за по – пряко” през Русе. Приятелят ми все беше зает, но Елена- не.

Има още много за разказване – как спахме по дивани и фотьойли във фоайето на хотел, за да изкараме един плаж на море; как от хотел в Пампорово наблюдавахме звездите и едно НЛО над връх “Снежанка”, а на следващия ден, 30 или 31 декември 1978 г., заедно с много други плевенчани гледахме същото НЛО в небето над централния площад. Журналистите го нарекоха “Яйцето”( над село Бохот), а режисьори и актьори създадоха формацията “Клуб НЛО” и сценка по време на Новогодишната програма следващата година.

Явно онзи небесен кораб следваше нашите стъпки, защото през годините го видяхме още два пъти в различни градове.

Та така все още, вече четиридесет и шест години аз обичам да разказвам за онзи прословут риболов и моя най- голям улов. Жена ми се оказа точно зодия “Риби”. Но не знам дали аз самият не съм попаднал в мрежите на любовта!

Автор: Ангел Минчев Влайков

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.