Психологът отговаря: Недопустимо е в брака удоволствието на единия да се превръща в огнен ад за другия
В рубриката на Burgascity.com, психотерапевтката и семеен консултант Катя Пенева отговаря на въпроси на читатели. Своите запитвания към нея, както и актуални теми, към които имате интерес, можете да изпращате на [email protected]
Тя любовта ни, отдавна си отиде от нас. Не исках да я измъчвам, съпругата ми има право на лично щастие и аз няма да й го отнемам. Винаги съм я подкрепял във всичко, желая само да си запазим семейството и да ми споделя с кой и къде е. Грижех се за децата и домакинството, работих и продължавам да го правя. Когато се оженихме и дадох дума, че ще е щастлива с мен. Днес тя все по-често отсъства от семейния ни дом. Запозна ме с новия си приятел. Той е добро момче. Изразих съгласие за новата им връзка. Тя продължава да ми разказва за своите приключения, усмихвам се и съм добронамерен, но болката напира в душата ми. Обичам я, не искам да я загубя. Бяхме си най-близки, а от години сме само добри приятели.
Една от най-трудните ми сесии разстилаше пред мен килим изтъкан от несбъднати цветове. Той много млад и симпатичен мъж се тресеше от болка. Болка, която поливаше обилно с алкохол и успокоителни-диазепам. В съвремието ни всяка една нова връзка се скрепя с любов и силно еротично привличане. Естествения ход на романтичното опиянение с течение на времето прилива в тривиалната част на битовизмите на съвместния живот. Сблъсъка за всички двойки е неизбежен, тогава остава любовта, макар и изпепелена от огъня на страстите тя продължава да ни напомня, че когато не сме щастливи заедно бихме могли да бъдем доволни и по-отделно. Разхлабваме примката на брака достатъчно за да можем да издишаме въглеродния диоксид и вдишвайки отново да напълним взаимоотношенията си с кислород. Запазването на семейството за много двойки е приоритет, но в живота всичко е временно и преходно. Така ние полагаме неимоверни усилия да укрепим границите на съвместното си пространство осигурявайки предвидимост и доверие. В този несигурен свят ние копнеем за мирно съжителство и сякаш приятелството ни остава онзи най-сигурен остров, на който можем да изповядаме душите си. Когато страстта я няма, поне да остане онова топло усещане за доверие, което не ни дава основание да напуснем брачната обител. На практика това са две полярни крайности, които принадлежат на едно и също цяло. Да останем обвързани и свободни без да се нараняваме взаимно е неизбежна екзистенциална дилема за всички. Подкрепяйки щастието на другия, партньорът се опитва да постигне онзи труден баланс в отношенията, който понякога наричаме отговорност. Една от новите теории за семейството твърди, че полярностите в семейната система са взаимосвързани крайности. Не можем да изберем спокойствието и сигурността и да потъпчем личната си свобода. Нашето семейно обединение има нужда и от двете за да оцелее. Въпреки всички теории, недопустимо е щастието на другия да бъде за сметка на нашето собствено нещастие. И тук е основното противоречие. Макар и единият партньор да е толерантен към паралелните връзки на другия партньор, това не го прави безчувствен в отношенията му. Нещо повече, проявената толерантност е гаранция за съществуването на силни чувства и обвързаност, които при наличието на продължителна полиандрия само засилва усещането за болка и безсилие. Колкото и съвременни и гъвкави да желаят да са в отношенията си младите хора следвайки западни модели на поведение, българската реалност залага на сигурност, която толерира регидност и скованост в семейния съюз. Точно тази консервативна сигурност е гарантирана от брачния договор и подплатена с общи деца и дом дава усещане за принадлежност и сплотеност в система, която дори и да е лишена от страст и копнеж ни създава по- пълноценно усещане за близост. Макар и в отношенията ни един към друг да липсва първоначалното чувство на еротика и копнеж нашата основна клетка си остава цяла. И ако за някой партньори тази клетка е затвор, то за други е убежище от бурите на живота. А щастието на другия би могло да бъде ревизирано и договорено в нови условия, които дават усещане за взаимна топлина и привързаност. Недопустимо е удоволствието на единия да се превръща в огнен ад за другия и в този сценарий да има нещо възвишено. Преди всичко личното себеуважение е първостепенно и върху него се надгражда взаимното уважение. Едното без другото няма как да съществуват и такива системи рано или късно корозират и се разпадат защото човек не може да изгражда лично си щастие без да отчита преживяванията на брачния си партньор, с който са изградили една обща емоционална система. Рано или късно болката ще бъде смъртоносна и за двамата. Въпросът е кой ще си тръгне пръв.
Психотерапевт и семеен консултант Катя Пенева
Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!