Легенди за Трифон Зарезан

Един от най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар и църковно православен канон е Свети Трифон. Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното й зарязване.

В православния календар Свети Трифон е на 1 февруари (14 февруари по стар стил). Празникът е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. Те се празнуват както следва: 1 февруари – Трифоновден; 2 февруари – Сретение господне и 3 февруари – Свети Симеон. Последните два дни са свързани с въвеждането на Иисус Христос в храма от св. Симеон, а в народната традиция те се почитат в чест на вълците, които раждат малките си през този период. Св. Трифон е мъченик, който през 248 г. сл. Хр., при царуването на император Деций Траян бил посечен с меч. Роден в гр. Апамия, Фригия, в Мала Азия, той произхожда от област, която се смята за една от прародините на лозата и виното.

Празникът носи различни народни наименования. Повсеместно в българските територии той се нарича Трифон Зарезан, но се среща и в други вариантни форми. В Пиротско се нарича „Св. Тривул Зарезой“ или само „Зарезоя“, в Скопско „Св. Трипун“, в Струга го наричат на присмех „Трипун пияницата“, а в Източна Тракия (Малгарско) – „Св. Триун“. На иконата в църквата Св. Георги в гр. Дупница е изобразен с косер и с надпис: „Св. Трифон лозокроец“ (1895 г.). С наименованието „Св. Трифон Чипия“ (Котленско) или „Св. Трифон Безносия“ се свързва следната народна легенда в контекста на битовото християнство. Свети Трифон бил прост лозар, който зарязвал пръчките на една от лозите си, когато покрай него минала сестра му Света Богородица с малкия Иисус на ръце. Тя отивала на 40-тия ден от раждането да си чете молитва в църквата. Трифон й се присмял, че има незаконно дете. За да го накаже Богородица отишла в село при жена му и съобщила, че той си е отрязъл носа. Изплашена Трифоница грабнала кърпи, пепел, сажди, мас и отишла на лозето, за да превърже мъжа си, но го намерила здрав. След като му разказала защо е дошла, Трифон се засмял и показал с ръцете си как се зарязва пръчката – не отгоре надолу, а обратно – отдолу нагоре. При извършването на този жест, той наистина си отрязал носа.

Централната обредна практика на зарязването в цяла България се нарича: „да зареже лозата“, „да порежат лозето“, „да се закрои лозето“. Цялата народна етимология около името на светеца и производствената практика на лозята насочва към значението на зарязването с косер (или в по-ново време в Източна България със „завана“ – лозарски нож), т.е. обработването, осъразмеряването, орязването, култувирането на лозата.

Народната агиография е най-тясната връзка между каноничната иконопис и живата народна традиция. В църковната живопис във всички български етнически райони Св. Трифон е изобразен като младеж (според църковното му житие, той загива млад), който държи инструментариум за рязане – в Западна и Средна България, косер; в Източна и Югоизточна – „завана“. Че иконописта повтаря напълно вярно традиционното сечиво, показва и образът на св. Трифон от село Брезово, Пловдивско. В това село не познават косер, а си служат със „завана“. Строена през 1843 г. църквата съдържа иконата на св. Трифон с „косер“ в ръка. Зографът Нестор Трайкович Дебрелии от гр. Дебър е пренесъл традиционното за неговия край сечиво от Македония.

Материалът, събран от българските етнически територии, помага за разграничаване на времевите, пространствените и семантични параметри на обичая. Преследвайки развитието му в най-изявените лозаро-винарски области, където този поминък има първостепенно значение в традиционната култура и определяйки стабилните и постоянни елементи от второстепенните, можем да реконструираме схемата и определим атрибутите на празника.

Времево и пространствено обичаят протича в три цикъла: 1. предпразник-служба в църквата; 2. същински празник – зарязване на лозе и 3. заключително обредно празнуване – празненство в селото.

В църквата рано сутринта на празника се чете специална молитва – служба на св. Трифон, в която християнската общност се сравнява с господне лозе и се измолва благодатта да падне върху всяка една отделна лоза, т.е. член на общността. В Бачковския манастир се чете специална молитва против вредители. Прави се водосвет и със светената вода се пръскат лозята. В по-ново време от 1920 г. църквата прави литийни шествия с иконата на св. Трифон и обикаля лозята и селото (с. Змеево, Старозагорско). На други места (гр. Перущица) попът обикаля лозята, ръси със светена вода и пръв зарязва.

Най-разгърнати и обредно най-натоварени са ритуалите, свързани със същинското обредно зарязване, което се изпълнява в работната територия на лозята. Обредната резитбена практика съвпада с технологията на зарязването, което повсеместно се изпълнява по-късно – едва през месец март, когато започне движението на лозовите сокове при затопляне на времето. Със символично зарязване на лозята на Трифоновден обаче се поставя началото на лозарската нова година (след фазата на зимната почивка на лозята от ноември до януари). Така се подчертава значението на първата процедура – резитбата.

След църковната служба, а на някои места и преди това, мъжете се събират по съседски и отиват в лозята. Обредната храна се приготвя от жените – питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец. Косерът с който ще се зарязва, предврително се почиства и се наточва добре.

В традиционната култура рязането на лозята е изключително мъжка дейност, жени не се допускат. Така се обяснява и особеното табу за жените през този ден, да не пристъпват територията на лозята „защото не е женска работа и за да ражда лозето“ (с. Рила, Дупнишко). През този ден е забранено на жените и да режат, тъй като „св. Трифон на този ден си отрязал носа“ (с. Момчилово, Варненско).

Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука („гижи“, „главини“) а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В с. Елица, Пазарджишко, на зарязаната първа лоза окачват парче „баба“ и благославят: „Да е честито, да е благословено! Пъшките (гроздовете) да станат колкото „бабите“!“. В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях.

В една текстово по-разгърната благословия се казва:

„Да даде Св. Тифон,
да даде голям род, берекет,
да напълним корабите с грозде,
да напълним буриите с вино,
да продадем виното на добра цена,
и да не стане на оцет.“
Гр. Лясковец

В Южна България благословията има театрални елементи, като протича под формата на разговор. Стопанинът на лозето, който зарязва, пита:

-Ей, грозде, грозде, кой ще те яде?

Другите мъже отговарят:

-Ний ще те ядем!

Зарязващият:

-Ей, вино, вино, кой ще те пие ?

Отговорът е:

-Ний ще те пиеме!

В Югозападна България зарязването се извършва винаги от двама души, а благославянето се превръща в ритуална игра с точно определени действия и думи. Мъжът, който реже, застава в единия край на лозето, а вторият мъж е скрит зад някоя лоза, в другия край на лозето. Първият реже всички пръчки и казва:

– Добро утро, Трифоново лозе!
Да си пълно с грозде!
Болести и буболечки,
ветрове и градушки,
вънка от лозето!

Скритият мъж се обажда: „Трифон у лозето!“

Първият мъж отново казва: „Трифоне, чух те, тука ли си?“

Скритият мъж отговаря: „Тука, тука!“

Първият пита: „Къде си, че не те виждам?“

Скритият отвръща: „Не се виждам, от черно и бело грозде.“

Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред с зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се „дигне берекета“ от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо. От лозови пръчки се приготвя и „короната“ на лозарския цар.

След зарязването накичените с лозови пръчки мъже се събират на обща трапеза обикновено край пъдарската колиба. В средните и източни райони на Северна България се избира „цар на лозята“. След като всеки стопанин е зарязал своето лозе, всички се събират там, на обща трапеза. На земята върху дълги пешкири се нареждат питите, кокошките и другата донесена храна, както и бъклиците с вино. Голяма китка от босилек, в която са втъкнати три лозови пръчки, се слага в средата. Най-старият и уважаван лозар взима китката и казва: „Който е честит, нека поеме китката и бъде цар!“ Всеки има право да вземе китката, но обикновено младите отстъпват на някой възрастен и опитен лозар и особено на този, който вече е „царувал“ и през неговото „царуване“ е имало не градушки или суша, а плодородие. Щом той поеме китката, останалите му честитят „царството“ и угощението започва. Към обед, вече полупияните мъже окичват „царя“ с лозови пръчки, понякога му слагат и брада, качват го на кола или пък го носят на ръце и с песни и свирни го отвеждат в селото. Там трябва да обиколят всички къщи, като във всеки двор ги чака стопанката с пълен котел вино. Част от виното се плиска върху царя, а останалата се изпива от придружаващите го мъже. Обиколката на селото завършва в къщата на царя, където отново се прави угощение и голямо хоро. В селското празненство вземат вече участие и жените.

Хорото, със своя смисъл на ритуално обиграване на територията има ключов характер при празника. Хоро играят мъжете на лозето със забучени в пояса или свити на венец лозови пръчки. Хоро се играе на общата трапеза на лозята, хора и ръченици се играят по пътя от лозята до селото. Накрая в средата на селото, на мегдана, се играе т. нар. Зарезанско или Трифонско хоро. Хороводецът, най-често „царят“, държи в ръка бъклица или котле с вино и с лозови пръчки (Варненско). „Мъжкото хоро“ (в което участват само мъже) се играе с бъклица с натопени лозови пръчки, а „коркорбашията“ (водачът) върти по особен начин отрязаните пръчки (Първомайско). Материали от българското село Карадър, Лозенградско (днес Турция) сочат една много старинна форма на ритуално хоро в чест на св. Трифон т. нар. „босо хоро“, при което участниците играят без цървули, боси, независимо от студа.

Най-старинните обредни действия в празника Трифоновден са трудово-магическите, при които чрез определено действие се предизвиква и аналогичен резултат. При благословиите се разчита главно на силата на словото, като всяка произнесена дума има заклинателен характер. Особено интересни са обръщенията към покровителя на лозята: Трифончо, дядо Трифоне, старче Трифонче и др., които отрязяват както молба за помощ, така и почит. Най-разгърнат вид обичаят получава, когато към него се прибяват и такива елементи, които са наченки на народен театър и които се срещат и в други традиционни празници.

В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият „кършовден“, когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с денят на св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът „виноберма“ се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец.

Единствено обредът на св. Трифон стои пряко свързан с резитбата на лозите и това е дало основание на българските учени М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, Д. Маринов, Ц. Гинчев да му определят по-специално място в календарната система на българите.

От една страна изследванията с право свързват образа на светеца с трансформация на старите богове Дионисий, Бромий, Бакхус, Ликург. Лозарският празник на св. Трифон продължава стара земеделска традиция в нов вид, с християнизирането на източноевропейските територии. Не случайно началото на месец февруари е онзи календарен период на границата между зима и пролет, в който са съсредоточени преходните карнавални игри, свързани със събуждането на вегетацията и с умиращите и отново възкръсващи богове на природата.

Образът на бог Дионисий е също така противоречив и пълен с културни напластявания. Произходът му като тракийско божество се локализира в Лидия (Фригия) и се свързва с трако-фригийските племена на едоните, бистоните и киконите в Мала Азия. В старите извори Дионисий е първоначално бог на дивата природа, той живее в дърво, което става обект на обожествяване, една от формите му се свързва с растителните и житните демони. Съответен е неговият антураж – факелните шествия с фалически елементи са съпроводени от женски и мъжки персонажи-менади и сатири, които се отдават на оргиастични танци, явяват се маскирани с кожи на диви животни, дори се споменава хващане и разкъсване на горски животни. Дионисий носи жезъл-тирс окичен с бръшлян, при това се лее мед и масло. Тези антични празници функционират на границата между зима и пролет, като възвестяват новата вегетация и измолват бъдещето плодородие. Едва в Класическа Гърция Дионисий е включен в пантеона на олимпийските богове, но вече като бог на виното. Негови атрибути стават лозовите пръчки и виното, което се лее по време на шествията. Легендата говори, че първите лозови пръчки са били пренесени от Дионисий в куха лъвска кост от малоазийското крайбрежие към средиземноморските и егейски острови. В тази връзка учените преполагат преминаването на отделни черти от образа и функцията на Дионисий върху християнския светец Трифон.

От друга страна обаче наличието само на един светец; който е проектиран пряко и стабилно само върху един лозарски празник – зарязването на лозята, поставя нови научни въпроси. Стара гръцка легенда разказва как човекът е достигнал до знанието да зарязва лозата. В гръцкия град Науплия, където имало много лозови градини, един лозар се изкачвал на лозето си с магаре, което карало каруца с тор. Докато торил лозето, магарето изяло младите сочни леторасли. Като видял какво е направило магарето, стопанинът го набил. Но се изненадал на другата година, когато видял колко силни са станали лозовите пръчки, а гроздето при гроздобера – изобилно. Разбрал връзката между зарязването и увеличаването на добива от грозде, той започнал да зарязва всяка пролет. Събитието било увековечено с каменен релеф , изобразяващ магарето в лозето, намиращ се на скалата над града.

Откриването на различни култиваторски умения с помощта на домашни и диви животни е застъпено в народното вярване. Традиционният човек живее в природата, изследва я, наблюдава поведението на животните и се съобразява с тяхния инстинкт. Легенди за животни-култиватори има и в българския фолклор. Легендата за магарето, което показало как да се увеличи гроздовата продукция, се среща и в България. Разказ от с. Сунгурларе, Сливенско потвърждава, че в миналото лозята не били зарязвани. Веднаж магарета изгризали младите филизи на лозята напролет. На другата година те дали богат и хубав плод. Оттогова хората започнали да зарязват лозята и устроили празника на св. Трифон, когато става ритуалното зарязване. Друг вариант е познат в с. Константиново, Варненско. Преди хората да се сетят за зарязването на лозята, „зайците режели лозята“. След като разбрали връзката между зарязването и плодородието, започнало пролетното зарязване.

Тези легенди насочват погледа към стари исторически времена, към началото на култивирането на лозата и появата й като културно растение.

Историята на лозарството и винарството ни изправя пред наличието на два вида лоза (Vitis vinifera). Едната е т. нар. „дива лоза“ или „пралоза“ (Vitis vinifera subsp. silvestris, Vitis caucasica Vav.), която е с характеристиката на лианоподобно, увивно растение, катерещо се по високите дървета. Тя се среща и до днес в Евроазиатската зона, а в България – в районите на Петричко, Мелнишко (Югозападна България), в Североизточна България, по черноморското крайбрежие. Тя има своите качества – дава много сладко, но дребно грозде с голяма захарност, от нея се добива вино с висок процент на алкохол, но има и недостатъци – поради това, че не е обект на обработване, има по-нисък добив на грозде и беритбата му по високите дървета е по-трудна. При „пралозата“ няма обработка, дейността е събирателска, гроздето се бере наготово. Другата „култивираната ниска лоза“ (Vitis vinifera subsp. sativa) е продукт на земеделско култивиране. Учените агрономи не спорят по отношение на предимствата и значително по-високия добив на грозде. Тя се бере по-лесно, понеже се поддържа ниска, а дава възможност чрез облагородителска дейност да се култивират различни сортове и да се направи подборът им. Именно т. нар. ниска, културна лоза е обект на агро-технически манипулации, при което продуктите – грозде и вино са резултат на целогодишна обработка.

В тази насока разглеждането на празника на резитбата, на патрона на лозарите Св. Трифон разкрива нови възможности.

Св. Трифон е познат и в другите балкански страни, той е закрепен в православния календар и е свързан със смяната на сезоните от зима към пролет. В една молитва от 1690 г. (сръбска редакция) за св. Трифон, се говори, че светецът помолил бога да изгони гъсениците и другите насекоми от лозята и градините и бог сторил това чрез своя ангел. В друг сръбски ръкопис от 16-17 век се казва, че против насекоми по ниви и лозя трябва да се запалят кандилата на св. Трифон и посевите да се поръсят със светена вода, като се чете молитва на св. Трифон. В Молдова и Буковина е позната легендата за св. Трифон и Богородица, но в тези райони светецът няма връзка с лозарството. В Румъния празникът се нарича „Трифон на червеите и гущерите“, спазва се забрана за работа, за да има плодородие по посевите. Гърците в Епир правят на деня на св. Трифон колачета, които търкалят по лозята и градините, като казват: „Трифоне, плодородниче, ела в лозето ми и в нивата ми, да ядем и да пием“, като обичаят се спазвал за общо плодородие.

В българската народна култура празникът на св. Трифон Зарезан се явява първоначално тясно свързан с лозарството, а в по-късно време преминава и върху градинарството и овощарството. Специализиран празник на култивираната лоза, той е носител на старинни елементи и поставя нови и неизяснени въпроси, водещи към най-старата история на българския етнос. А патронът на празника – св. Трифон Зарезан, битува с подчертана функция на лозар-култиватор.

slovo.bg

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!