Празничен шаран по никое време

По действителен случай

От няколко дена го дебнеше. Колчем заседнеше край Мандрата да лови риба, до няколко минути тръстиките се разтанцуваха, сякаш бяха на ролкови кънки. Превиваха се, скърцаха и след няколко драматични пируета в алегро ритъм мирясваха и изпъваха стъбла, сякаш векове са стоели така като истукани…

Иван цопваше с отмерен замах захранката във водата, мяташе въдицата и замръзваше на мястото си като восъчна фигура в безкомпромисно стоическа поза. И аха нещо да клъвне, тръстиките отново оживяваха, като че ли някакъв подмолен водовъртеж се опитваше да ги изтръгне от езерото.

„Само някакъв голям шаран ще е“ – помисли си рибарят и посегна към сапкъна – такъв звяр с въдица не можеш да хванеш.

Пристъпи като дебнещ плячка хищник и се заозърта между високите тръстикови стъбла – нещо надигна плитката застояла вода между буйната растителност.

„Шаран е! Голям! Мноого голям!“ – запрепуска бясно из гръдния кош сърцето му, аха да изхвърчи от клетката на хилавите рибарски гърди.

Иван хвана здраво сапкъна в ръката си и заприкляка, за да се прицели най-точно. Ризницата от едри златисти люспи отново проблясна за миг и той повече не се суети. Замахна с все сила с тризъбеца и го наниза безпогрешно в огромното туловище.

Захвана се епична борба. Шаранът се мяташе като обезумял – ако можеше да издава звуци, сигурно щеше да проглуши пейзажа и да надипли с децибелите концентрични вълни по повърхността на водата.

Рибарят едвам удържаше сапкъна и за малко сам да цопне в тинята сред тръстиките, където беше нагазил до колене.

Двубоят между него и рибата продължи близо двадесет минути. Накрая раненият язовирен обитател се предаде и мъжът с мъка успя да извлече на брега отпуснатото му тяло.

Озърна се. Наоколо нямаше жива душа – ни други рибари, ни риболовни инспектори, ни шляещи се ентусиазирано вдъхновени природолюбители.

Дотук – добре. Ама как се носи такова туловище?! На око Иван прецени, че е около 25 кила – цяло прасе. Поне главата му беше колкото прасешка. Ни в кофата можеше да го навре, ни в живарника, ни в найлоновата торбичка, в която носеше захранката и една консерва варена царевица за емка.

Почеса се по оплешивяващото си теме, па съблече гащеризона си – добре, че под него натъкми стария анцунг, че щеше да остане по бели гащи. С голям зор натъпка в единия крачол голямата риба откъм опашката, а останалата рибешка плът загърна в горната част на дрехата и дръпна ципа. Кажи-речи шаранът имаше неговият ръст и костюмът му дойде по мярка.

Хвана дрехата за ръкавите, преметна я барабар с плячката през рамо и потегли към близкото село, където живееше.

Пътят прехвърляше един баир, после минаваше през незасетите още ниви и стигаше до крайните къщи, където беше и неговият дом. Има-няма петнадесетина минути ходене. Сега обаче взе разстоянието за половин час, че и отгоре. На всяка крачка крачолът на гащеризона с рибята опашка го цапардосваше здраво и ритмично по глезена и Иван едвам пристъпи заради болката последните метри. Изобщо не се учуди като видя после синините върху крака си.

Бързо обаче забрави охкането – на плочките в двора изпъваше хлъзгавата си снага цял кит! Не беше нито Никулден, нито Коледа. Но махалата се събра като на празник – имаше да се коли шаран…

Автор: Диана Фъртунова

В тази трудна и изпълнена с предизвикателства за бизнеса година, искаме да благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има 10-то юбилейно издание на конкурса.

Конкурсът тази година е факт благодарение на: Спортен клуб по борба „Черноморец-Бургас“, „Бургос строй“ ЕООД, хотел „Утопия форест”, общинския съветник от „Демократична България” Димитър Найденов.

Благодарим и за неоценимата помощ на:

Източник: gramofona.com