Калиманката – Бургаската Мерилин Монро от Къщата с лъвовете
Леля Величка – Калиманката имаше ярко присъствие. Фасон. Фасон отблизо, фасон отдалеч, фасон от много далеч. Имаше към мен, седем-осемгодишен тогава, една необуздана обичлива чувственост, която ме смущаваше. Да си кажем – плашеше. Обичаше да ме сграбчва. Нямаше мърдане. Нейните звучни начервени целувки върху лицето ми оставяха у мен дълго чувство на безпомощност, срам и обида. На неизказан укор към татко или мама, които ме оставяха на нейната любвеобвилност.
Щом ни срещнеше в махалата, леля Величка ми залепваше по бузите ярки начервосани печати. Тия ямощни нейни целуфани бяха придружени с гръмогласни трели от безкрайни възклицания и комплименти. И към мен и до девето коляно.
Изслушвах примрял, вкопчен от най – яркочервения граблив манокюр на земното кълбо. На всички земни кълбета! Препариран заек стиснат от обичлив питон. Задавен от срам и парфюмен задух. На финала и за десерт – изтриване на белезите от червилото по лицето с наплюнчен палец.
Леля Величка бе бравурно шумна. Ако не бях предателски стиснат за ръка от някой от нашите, можех да ѝ избягам . Без да съм ущипан, наплюнчен, пригладен, намляскан, обгазен с парфюм. Оперетните излияния на леля Величка – Калиманката, тази блестяща хубавица, тогава около петдесетте, се чуваха през девет улици в десетата. Ехтяха през оградата между нас и тях. Тя живееше в жълтата къща на „Възраждане”, с лъвовете на портала. Щом чуех да се сипе нейният словесен Ниагарски водопад, щом чуех да командори пудела Руфи, можех лесно да се скрия.
Да избегна едно оскубващо, понаплюто и многоуханно приглаждане на перчема. Да изчакам да се отдалечи платиненорусата ѝ коафюра и безопасно да залезе на уличния небосклон. Картечницата на токчетата и по тротоара да заглъхне.
Харесвах да виждам леля Величка от безопасно разстояние. Само отдалече. От прозореца вкъщи. Бе едно от нещата, които можеш да видиш в самотни, заспали следобеди освен котките по двора и скулптурите на облаците по небето. Виждах я, когато излезеше да шета и простира на балкона.
Леля Величка си беше блестяща красавица. Нейните белила, червила, злата и маникюри смело се бореха с времето. Времето, което искаше да ѝ открадне всевластната искряща хубост. Бургаската Мерилин Монро. Сините ѝ живи и обичливи очи бяха вече победители в тая нечестна битка. Сега оценявам как винаги блестяха.
Виждам леля Величка през прозореца. Същият прозорец от детството. Сега тя не е на балкона. Сега е на небето. Пудри порцелановото си лице полегнала в облачен фотьойл. Блестяща, цялата в пух, помади, бели пера, облаци пудра. В разкошна бяла безкрайно дълга рокля. Кралица усмихната пред вечно младо вълшебно огледало. Смехът ѝ плиска небесния ефир в колоратурно сопрано . Всичко е светло, златно, бяло. А кучето Руфи скача безтеловно и нямо.
Автор: Румен Лозев
Източник: gramofona.com
