Светослав Михайлов – от валдхорна към китарата, за Фанданго, Г.Р.А.С. и новия албум

Първият музикант в рубриката „Рок лицата на Бургас“ на Gramofona.com е Светослав Михайлов. Как е станал китарист, за участието му в популярните групи „Фанданго“ и Г.Р.А.С, за срещите му с няколко световни рок знаменитости, за новия албум – прочетете подробности в следващото интервю.  

Как Светослав Михайлов реши да става музикант?

Това ми беше детската мечта. Още от много малък музиката ме привличаше. От 3-годишен започнах да си играя с едни детски пластмасови мечове, на които им връзвах връв като на китара. Пусках си грамофона и се правих, че свиря върху музиката, която вървеше. На 5 години родителите ме записаха на пиано, след това минах през кларинет, после влязох в музикалното училище с валдхорна, с който инструмент завърших и висшето си образование в музикалната академия в София. През това време си свирих на китара като любител и в един момент, докато бях в академията, реших, че ще стана поп и рок китарист. И така това се превърна в моята професия и в моето хоби до ден днешен.

Коя беше първата ти група?

Казваше се „Ампер“. Случи се през 1988 г., когато бях 13-годишен. Тогава живеех още в „Зорница“. Събрахме се с Любомир Стефанов, който сега е китарист на „Мистър Вагабонд“, и с Нивелин Мирков, настоящ тонрежисьор и музикален капацитет. На барабаните беше Деян Монев-Чико, който след това стана барабанист на „Артерия“, а сега живее в Холандия. Та свирехме в едно мазе с български китари, слагахме едни дисторшъни вътре, беше много забавно. Но после ни се разделиха пътищата, аз бях ученик и нямах много време да се занимавам с групата.

Как се развиха нещата след това?

Ами останах да си свиря сам вкъщи на китарата. Беше един дълъг период на самоподготовка, разучавах различни техники и тъй като бях самоук на китарата, това ми отнемаше доста време. Бяха времена, в които музиката доста трудно се намираше и беше голямо копане в търсене на верния начин да стигнеш до нещо, което ти харесва. После в академията паралелно с валдхорна започнах и по-сериозно да се занимавам с китарата. През това време имаше и някои банди, в които свирех, но не бяха нищо сериозно. И точно когато завърших през 1998 г. в София, ми се обади Христо Стефанов и сформирахме „Фанданго“. Започнахме да правим и авторски неща, забелязаха ни някои важни хора. Просто попаднахме в правилния момент на подходящо място и „Фанданго“ стана това, което всички вече знаят – песента ни „Миг от приказка“ не излизаше от телевизорите и от главите на хората, звучеше отвсякъде. Аз тогава още бях много млад, само на 23, и изобщо не знаех за какво става въпрос. Това беше един летящ старт, но като всяко нещо си има върховете и паденията. Така нещата за „Фанданго“ тръгнаха в низходяща посока и се разделихме.

[youtube https://www.youtube.com/watch?v=SgNNakQaV6c&w=100&h=415]

В края на 2004, началото на 2005 г. направихме Г.Р.А.С. Името на групата е абревиатура от малките ни имена – Георги, Росен, Атанас и Светльо. Започнахме да свирим музика, която на нас ни харесва, без да се съобразяваме с музикалните тенденции. Теглихме кредит и си направихме студио, купихме си един много скъп за онова време компютър. Тогава аз и Наско станахме бащи за първи път, а Росен и Жоро вече имаха малки деца. Бяха едни много трудни времена за нас. Но никога не сме спирали да вярваме, че музиката е нещото, което искаме да правим. Така лека-полека нещата започнаха да се получават. Изплувахме с работата, която беше само музиката и поне аз никога не съм се замислял с нещо друго да се занимавам. Паралелно с това започнахме да работим и към общинската банда „Горещ пясък“, което правим и до момента. Междувременно с Росен Сеновски се разделихме, като в Г.Р.А.С. дойде Стефка Емилова. И сега се шегуваме, че може би трябва да прекръстим групата на Г.А.С.С.

Спомням си един концерт в градинката до Часовника в Бургас през 2008 г., когато свирехте с Джеф Скот Сото. С кои световноизвестни изпълнители си имал възможността да работиш?

О, да. С Джеф работихме съвместно две-три лета. Но първият е Джон Лоутън от „Юрая Хийп“, който е един уникален изпълнител, зареждащ те с много енергия. След него се запознахме с Джеф и му станахме локалната банда за България за няколко години. Той е певец от световна класа. Женен е за бургазлийката Елена и това е причината често да идва тук. На фестивала „Бургас джем“ се запознах с Гас Джи – китарист, свирил с Ози Озбърн. Един много скромен, земен човек и уникален инструменталист. С него не сме свирили, но прекарахме едно известно време заедно. Но мога да кажа, че всички големи музиканти са и големи пичове.

Ще издам нещо от кухнята – Джон и Джеф са имали случаи, когато преди концерт буквално не могат да говорят. Не знам как успяват, каква е тази техника, която имат, но качат ли се на сцената и започнат ли да пеят, изобщо не можеш да разбереш, че са имали проблем с гласа. Някак си успяват за час-час и половина, колкото е концертът, да се стегнат. Съответно след това напълно не могат да говорят. За мен си остава загадка как го правят, но е факт, на който съм бил лично свидетел.

Но защо Бургас остава като че ли малко настрана за големите рок музиканти. В София, Пловдив, Варна, дори в Каварна дойдоха едни от най-великите световни изпълнители. Защо в Бургас не се получава?

Аз имам едно обяснение, което не звучи никак добре. Просто си задай въпроса колко бургазлии има в момента в Бургас. Повечето изчезнаха нанякъде – дали в София, дали в чужбина. Градът се напълни с хора, дошли отнякъде – от Странджата, от Ямбол, Сливен, от околностите. И като се случи нещо по-значимо като събитие тук, никой не идва. За съжаление, Бургас въобще не е на това ниво, на което трябва да бъде един голям град по отношение на рок музиката. А музикалният бизнес се промени, изпълнителите искат вече по-високи хонорари, за да дойдат, а тези пари трябва да се избият.

С Г.Р.А.С. имахте намерение да издавате нов албум. Докъде стигнаха нещата?

Така е. Но това няма да е по-рано от другата година, не сме си поставяли срок. Записахме две нови неща. В момента работим върху други две. Направихме доста дълга творческа пауза, но в един момент се събудихме и решихме, че имаме възможност и трябва да го направим. Записваме бавно, спокойно, правим го така, че когато го слушаме, на нас да си ни хареса. И ще е много хубаво, ако и на другите хора се хареса. Последното издадено парче от него – „Споделен“, го пуснаха в класация по БНР и в първата седмица събра най-голям вот на слушателите, което изключително много ме изненада приятно. То е нещо много различно от това, което се прави в момента – то е художествено, с дълги сола, в стила на класическия рок.

[youtube https://www.youtube.com/watch?v=DdasO_nycmI&w=100&h=415]

В тази връзка мога да споделя, че много се притеснявахме от това Г.Р.А.С. какъв стил точно свири. Но в течение на годините се оказа, че може би това е по-интересното – че няма точно определен стил, в който да се вмъкваме. Например новото парче, което правим в момента, е пълно с електроника – тоест тотално различно като посока от другите. Така че новите неща наистина ще бъдат много различни едно от друго, което пък е нормално за хора като нас, които сме преминали през доста неща.

Правил ли си компромис да свириш музика, която не ти харесва, но се е налагало, защото трябва да се яде?

Не. Никога не съм правил такъв компромис. В края на 90-те, когато се завърнах в Бургас и се запознах със Стефан Диомов, който ме покани да се присъединя към „Горещ пясък“, правихме компромис да свирим на плейбек на фестивала „Бургас и морето“. Това беше нещо, което изключително много ме натоварваше и ме караше да се чувствам неловко. А Диомов работеше с изключително сериозни музиканти, на които да не им използваш капацитета да свирят на живо, за мен беше много невъзприемливо. Костваше ми много време да убедя композитора, че е абсолютно неразумно да не използва качествата на музикантите и след доста години успях да го убедя и фестивалът си стана със свирене на живо. Разбира се, използваме подложки, инструменти, които са записани по искане на автора, но останалите неща си ги свирим.

Колекционираш ли инструменти, колко и какви китари притежаваш?

Имам девет китари – всичките, с които съм минал през годините. Не обичам да си продавам нещата. При мен проблемът обаче е, че съм левичар и много трудно си намирам инструмент за лява ръка. По принцип съм привърженик на „Фендър“, имам три такива китари. Много искам да си купя „Гибсън“ – не заради друго, а защото много ми харесва нейният звук, който е тотално различен от фендърския. Но пътувайки в чужбина, всички леви гибсъни, които съм пробвал, не са ми били удобни или нещо не е било точно както съм искал. Това не са евтини китари и няма смисъл да даваш пари за нещо, което не ти пасва. То просто трябва да хванеш една китара и да я усетиш, че тя е твоята. Всичките китари си ги поддържам и ги използвам за записи, сменям постоянно една с друга, но „Фендър“ е любимата ми.

Кроиш ли си някакви планове за близкото бъдеще, какво планираш да правиш?

Да, и на първо място е завършването на новия албум на Г.Р.А.С. Това е нещото, за което хвърлям цялата си енергия. Няма да крия, че музицирането в момента и правенето на песни е тотално различно от това, което е било преди 5 години. Вече не е достатъчно просто да хванеш една китара и да изпееш нещо. Хората са наситени с информация и затова трябва да има нещо различно, което да им привлече вниманието, да ги хване, както се казва. Така че в момента съм навлязъл в едни нови води за себе си, не ме е страх да експериментирам, на моменти дори малко се плаша от това, което чувам като краен резултат, но смятам, че един музикант трябва да се развива. В този момент мисля така, след 5 години може би ще разсъждавам по съвсем различен начин.

А текстовете с посланието, което носят, остават ли важни, както беше преди 20 години?

Ако преди 20 години водихме този разговор, щях да ти кажа, че за мен текстовете нямат никакво значение. Докато сега това въобще не е така. В момента нивото на текстовете в българската музика според мен е под всякаква критика. Сега смятам, че текстът дори трябва да е по-силен от музиката. Защото се оказа, че хората се заслушват в това, което Стефка или аз ще изпеем. Текстовете са много важни и това е нещо, което нас много ни бави чисто като продуктивност, за да можем да направим една песен. Доста трудно успяваме да намерим нещо, което да носи послание, а не просто да са някакви наредени думички.

Изчезнаха ли добрите текстописци вече?

За съжаление, се оказва, че има нещо такова. Дори старите кримки, които едно време са пишели, в момента и техните текстове някак си не звучат по същия начин. Нещо се случи, не знам защо се промениха нещата. В момента в България да чуеш хубав текст е голяма рядкост.

На песните ви за новия албум кои са авторите на текстовете?

На първото парче, което направихме, нарича се „Бягай“, текстът е на Росен Сеновски. Той е абсолютно майтапчийски, такава ми беше и идеята. Ние с Росен сме така – сядаме, пием по една водка и текстът е готов за 5 минути.

[youtube https://www.youtube.com/watch?v=QJYNICv0FoY&w=100&h=415]

На „Споделен“ текстът е на Елка Стоянова. Тя го уцели много яко този текст. Ели успя да вникне в това, което искахме да кажем още на демо версията, явно успя да го усети. Сега работим и с Иван Ненков, имаме два текста от него. Той си е професионалист, и двата текста са му много силни. Засега сме само с тези текстописци, като за момента сме се спрели, защото не сме решили още какви точно парчета ще направим. Имаме много материал, който трябва да го кристализираме и да решим какви ще са песните.

В тази връзка искам много отговорно да заявя, че търсим хора, които умеят да пишат добри текстове. Отворени сме дори да правим музика по текст, не е задължително някой да пише по готов материал, който ще му дадем.

Предстоят ли изяви на Г.Р.А.С. сега покрай наближаващите празници?

Да, но в чужбина. На 24 ноември заминаваме към Швеция и Финландия. Това го правим по няколко пъти в годината, за да се издържаме, а и защото то ни дава творческа свобода. Иначе с „Горещ пясък“ ще продължаваме с тези концерти всеки месец във Флората. Но като цяло повече сме се фокусирали в това да си записваме новите неща.

Източник: gramofona.com