Св. Григорий, еп. Нисийски, Преп. Дометиан, еп.Мелитински, Св. Маркиан. Св. Теофан Затворник

ЖИТИЕ НА СВЕТИ ГРИГОРИЙ НИСИЙСКИ (НИСКИ)

Свети Григорий (331-394 г.) бил по-малък брат на Св. Василий Велики. Заедно с него и със св. Григорий Богослов те образували знаменитото „Кападокийско тризвездие“ (виж Кападокия, бел.ред.). Той получил най-високо образование за онова време. Голямо духовно-аскетично влияние упражнила върху него сестра му св. Макрина Младша. Неговият приятел св. Григорий Богослов го подтикнал към риторското поприще. Когато император Юлиан Отстъпник отстранил всички християни от учителското съсловие, св. Григорий се оттеглил в най-строго монашеско усамотение. Въпреки нежеланиету му, св. Василий поставил брат си Григорий в 371 година за епископ на Ниса. При арианствуващия император Валент (364-378) той бил прогонен от катедрата си, но при възцаряването на благочестивия Теодосий Велики (379 г.) пак бил възстановен на епархията си. Взел участие в Антиохийския събор от 379 година и на Втория Вселенски събор от 381 година като авторитетен богослов. Многостранна е дейността на св. Григорий Нисийски като плодовит писател, философ и богослов. Неговата богата умозрителна надареност му помагала да обработи систематически истините на вярата и да ги защищава от еретиците. В знаменитото си съчинение от 12 тома книги „Против Евномия“ св. Григорий Нисийски защищава учението на брата си върху божествеността на Сина и на Свети Дух. Нему принадлежат и прекрасни тълкувания на Петокнижието и на Псалтира, както и чудните беседи върху Блаженствата и Господнята молитва. От него са останали образцови аскетически трудове, проповеди, речи на полемични теми и многобройни писма.

ЖИТИЕ НА СВ. ПРЕПОДОБНИ ДОМЕТИАН, ЕПИСКОП МЕЛИТИНСКИ

Божият праведник Дометиан се родил през царуването на Юстиниановия племенник и приемник Юстин II (565-578 г.) от благочестивите и богати родители Теодор и Евдокия. След като завършил образованието си, той бил задомен, но съпругата му скоро починала и той всецяло се посветил на духовното поприще при строг постнически живот. Проявените достойнства бързо го прочули, и едва 30-годишен той бил посветен за епископ на Мелитинската катедра и принесъл голяма полза не само на своето словесно стадо, но и на останалия народ. Особени заслуги към Византийската империя имал св. Дометиан като посредник между император Маврикий (593-602 г.) и персийския цар Хозрой II (590-628 г.), като спомогнал за укрепването на мира между двете страни. Благодарният Маврикий отрупал светителя със щедри дарове, но преподобни Дометиан раздал и златото, и именията на църковните общини и на християнските странноприемници. При едно посещение на столичния град св. Дометиан починал и неговите свещени останки били тържествено почетени от двореца, клира и народа на Константинопол. Мощите му били пренесени в Мелитин. Древният житеписец съобщава, че мелитинският епископ преподобни Дометиан извършил много чудеса през живота си и след своята смърт.

ЖИТИЕ НА СВ. ПРЕПОДОБНИ МАРКИАН

Свети Маркиан бил доведен като юноша от Рим в Цариград, където неговите родители се преселили. Той бил единствено дете и наследник на огромното им богатство. Това станало през царуването на Пулхерия (414-453 г.) и Маркиан (450-457 г.). От невръстни години преподобни Маркиан много обичал да ходи на богослужение и не пропущал да слуша прекрасните песнопения на службите в Юстиниановата „Св. София“. Тогавашният патриарх, вероятно Анатолий (449-458 г.), възлюбил неговата младежка ревност и го причислил към своя клир. Макар и твърде млад, поради неговата разумност и чист живот той бил удостоен твърде скоро със свещенически сан и получил високата служба „иконом на великата Цариградска църква“. Когато родителите му починали и тяхното голямо богатство преминало в ръцете му, св. Маркиан се обрекъл на доброволна нищета и цялото родителско имане употребил за подпомагане на бедните и за строеж и обновяване на Божии храмове. С особено великолепие се отличавала построената с негови средства църква в чест на св. Анастасия Римлянка. Когато един от неговите приятели го попитал, защо пръска толкова злато за градежа и украсата на една църква, Маркиан му отговорил:- Ако ти имаше дъщеря и би пожелал да я дадеш за невеста на някой благородник, нима няма да прахосаш много злато, за да я украсиш с драгоценни камъни? А сега, когато съм се заел да построя църква за една прекрасна Христова невеста, сгодена за най-прекрасния от всички човешки синове Жених и проляла кръвта си за Него, да щадя ли своето имане и да допусна ли тя да не бъде достатъчно украсена? Колкото разточителен бил св. Маркиан за благоукрасата на Божиите храмове, толкова безмилостен бил към самия себе си. Той се обличал в най-грубо и бедно облекло, но и тези жалки дрехи рядко оставали на гърба му. Ето какво се случило в деня, когато пренасяли върху колесница мощите на св. великомъченица Анастасия от старата и малка църква в построения от Маркиан величествен и благолепен храм. В тържествената процесия участвали императорът, патриархът, велможите и многохиляден народ. Маркиан вървял пред колесницата заедно с другите свещеници, всички облечени във фелони. Към него пристъпил един бедняк и го помолил за милостиня. Преподобният, който никога не бил връщал просител, нямал нищо в себе си и, както винаги, имал само една дреха на гърба си… Тогава той се измъкнал неусетно от шествието в едно притурно място, свалил единствената си дреха, дал я на просека и останал само в своя свещенически фелон. След това продължил да върви с процесията до новия храм, в който положили светите мощи и го осветили. Патриархът заповядал на Маркиан да вземе участие с него и с останалите свещенослужители при отслужването на първата литургия в новия храм. Когато настанало времето свещениците да умият ръцете си, св. Маркиан се чудел как да се прикрие, за да не видят другите, че под фелона си е гол. Някои от служещите свещеници и дякони погледнали към него и видели, че той носи под фелона си блестяща златоукрасена дреха, каквато нямал дори самият император. Възмутили се, че един презвитер може така суетно да употребява за долна дреха такова разкошно одеяние и дори съобщили на самия патриарх за това. След свършване на светата служба, светейшият патриарх укорил смутения Маркиан, че е сложил дреха, която повече прилича на царя, отколкото на един свещеник. Напразно смутеният презвитер обяснявал, че той никога не е слагал на себе си скъпи и красиви дрехи. Патриархът, който и сам бил видял чудната дреха на преподобни Маркиан, сърдито му заповядал да надигне фелона си. Тогава всички видели, че под фелона си Маркиан е гол. Той бил принуден да разкаже за просяка и за единствената си дреха и всички прославили Бога, Който дарувал такава тайна благодат на тия, които Го обичат. В своята доброволна бедност свети Маркиан всякога помнел думите на св. апостол Павел: „като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни“ (1Тим. 6:8). Заради многото добродетели на неговия подвижнически живот Бог удостоил Своя угодник Маркиан с даровете на чудотворството. Той изгонвал бесове, лекувал болни и възкресил една бременна жена и нейното още неродено детенце. С молитва спрял пожара, който застрашавал неговата църква „Св. Анастасия“. Въздигнал и обновил храмове в чест на св. великомъченица Ирина, на св. Теодора и на св. Теодор. Прибирал нощно време намерени мъртъвци и ги погребвал по християнски обичай. Отвърнал от разпътство множество блудници и вършил всички богоугодни дела. Преподобни Маркиан починал преди да довърши новия храм на св. мъченица Ирина. Погребали го с голяма чест в Данииловия манастир „Св. Йоан Предтеча“. Съпругата на Лъв Велики (457-474 г.) Верина довършила с голямо благолепие църквата „Св. великомъченица Ирина“, като я преименувала в чест на самия преподобни Маркиан презвитер.

ЖИТИЕ НА СВ. ТЕОФАН ЗАТВОРНИК

Свети Теофан Затворник, в света Георгий Васильевич Говоров, се родил на 10 януари 1815 година в с. Чернавское, Орловска губерния. Баща му Василий Тимофеевич бил свещеник и се отличавал с дълбоко благочестие. Майката на светителя, Татьяна Ивановна, произхождала от свещеническо семейство и имала тих, кротък нрав и любвеобвилно сърце. От ранна възраст Георгий се отличавал с кротост, мълчаливост и любов към уединението. Първоначалното си образование получил в родния си дом, заедно с тримата си братя и три сестри. По-късно с лекота завършил шестгодишния курс на Ливенското духовно училище и заедно с най-добрите ученици преминал в Орловската семинария. Психологията и философията възбудили у него особен интерес, но изучавал прилежно всички предмети. По време на поклонническо пътуване до Задонския манастир, където почивали мощите на св.Тихон Задонски (тогава все още непрославен), у юношата се появило необичайно и все по-нарастващо благоговение към светителя. Завършил с отличие семинарията в 1837 г., Георгий Говоров продължил обучението си в Киевската Духовна академия, която по това време била в цветущо състояние. Киевският митрополит Филарет (Амфитеатров), наречен поради светия си живот Филарет Благочестиви, отделял голямо внимание на развитието на вътрешния, духовно-религиозен живот на студентите в академията. Георгий станал добър познавач на Св. Писание, а редом с любимите му занятия с църковно красноречие, рано се проявил и писателският му дар. Благодатно влияние върху него оказала и Киево-Печьорската лавра и другите киевски светини – красноречиви свидетелства за подвизите на руското иночество. До края на дните си светителят си спомнял: „Киевската лавра е неземна обител“. През последната учебна година Георгий Говоров решил да се посвети изцяло на служение на Църквата в иночески чин. В 1840 г. приел монашески постриг и още същата година бил ръкоположен в сан йеродякон и йеромонах. През годините след завършването на образованието си йеромонах Теофан преподавал в Петербургската духовна академия (от 1844 г.), където преподавал нравствено и пастирско богословие. Предаността към християнското възпитание не намалила влечението на йеромонах Теофан към уединения монашески живот. Затова в 1847 г. по негова молба бил включен в състава на Духовната мисия в Йерусалим. Шестгодишното му пребиваване на Изток имало огромно нравствено и духовно значение за него: той посещавал светите обители и влязъл в тясна духовна връзка с атонските старци, които оказали благотворно влияние на насоката на духовния му живот. Със започването на Кримската война членовете на Мисията били отзовани в Русия. Вече с архимандритски сан, Теофан преподавал отново в Петербургската Духовна академия, този път канонично право, а по-късно станал ректор на Олонецката Духовна семинария. През 1856 г. архим. Теофан бил назначен за настоятел на Посолската църква в Константинопол, където изрядно изпълнявал задълженията си, затвърдил познанията си по гръцки език и събирал скъпоценните бисери на светоотеческата писменост. През следващите две години бъдещият светител заемал ректорски пост в Петербургската духовна академия, а в 1859 г. бил ръкоположен в епископски сан. По време на служението си в гр. Тамбов и гр. Владимир еп. Теофан Тамбовски се проявил като ревностен проповедник. На 17 юни 1866 г. по собствено желание преосвещеният Теофан се оттеглил от епископско служение и станал настоятел на известната със своя строг иночески устав Вишенска пустиня в Тамбовска епархия. Манастирските стени го призовали към друг духовен подвиг. През първите шест години преосвещеният присъствал на всички църковни служби и заедно с монасите приемал посетители, търсещи духовните му съвети, а след пасхалните дни на 1872 г. приел пълен затвор: живеел уединено и животът му преминавал в богослужение и молитва. В келията му била устроена малка църква, в която той сам служил Божествената литургия във всички неделни и празнични дни, а през последните 11 години – ежедневно. От всички краища на Русия във Вишенската пустиня пристигали писма до епископа-затворник. Всички, простолюдие и сановници, се обръщали към него за утеха и облекчение на скърбите си, за съвет и за разрешение на недоумениета си. Улавяйки удивително точно духовните потребности на пишещия, светителят установил близка духовна връзка с тях. С трезвение, бодърствуване и непрекъснато внимание над себе си, подвижникът-затворник достигнал висока степен на духовно съвършенство. Самоотвержената му любов към хората била особена нравствена сила, която привличала съвременниците му и продължава да привлича към неговата памет и творения последвалите поколения християни. На 6 януари 1894 г. епископ Теофан мирно се споминал в деня на престолния празник на своя келиен храм „Кръщение Господне“. В 1988 година, близо сто години след смъртта му, Църквата канонизирала този ярък подвижник на вярата и благочестието, който оказал силно влияние върху духовното възраждане на съвременното му общество.

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!